От зимата до следващата есен – сезоните на любовта и нежните

Вечно твой! - Винаги твоя!… Безсрамница! - Жесток тиранин! ♥ Тома ИЗМИРЛИЕВ

От зимата до идната есен – сезоните на любовта и нежните думи, убити от тривиалността на брака – минималистично и иронично от надарения наш стихотворец, сатирик и публицист Тома Измирлиев (1895 ~ 1935).

~ Чадърчето

Улица.
Зимна по здрач.
Парад на късополите пеперудки.
Смях и закачки.
От оловното небе се спущат понякога мънички бели снежинки, танцуват из въздуха като заблудени бели мушички и кацват по маншончетата и зачервените носленца на хубавите момиченца.
Една стройна и елегантна девойка кокетно минава около прозорците на „ Здраве ” и отвлича след себе си погледите и въздишките на група млади безделници, заели наблюдателни позиции на предната маса. Като почетен адютант пристъпва след нея млад господин и не откъсва взор от елегантните й крачета.
Една палава снежинка крадливо се промъква в топлото деколте.
Брр! Студено! Ах, тая блажена дребна немирна снежинка!
Елегантното момиче отваря чадърчето и блъсва с него лицето на младия момък.
- Ах, пардон, господине! Извинете! Аз ви ударих окото… Боли ли?
- О, нищо, нищо, мамзел! Аз бих дал и двете си очи, в случай че можех и без тях да ви виждам. Вие сте така хубава!
- Ласкател!
- Кълна се…
- Колко сте общителен!
- Ах, по какъв начин сте прелестна!
- Нима?
- Цветков…
- Лилякова…

*
Май.
Светло празнично утро.
Малка тясна пътечка сред цъфнали шипки.
Дъх на рози и теменуги.
- Аз ще позлатя твоето мъничко хубаво чадърче, на което дължа това щастливо другарство. Аз ще го окича с рози и карамфили!
- Радост моя!
- Щастие мое!
Малкото копринено чадърче се отваря.
Зад него се прикриват две глави и две устни се сливат в дълга жарка целувка.
Едно славейче завистливо изчуруликва на близкото дърво и хвръква при своята приятелка.
- Какво е дъхът на розите пред аромата на твоите устни?…
- Какво са прелестите на парадайса пред щастието да бъдеш моя!
- Вечно твой!
- Винаги твоя!…
Чадърчето отново се отваря.
И след това отново. И доста пъти още.

*
Есен.
Вятърът злобно тропа по прозорците.
Малка, зле мобелирана стая.
Късно.
Той нервно се разхожда из стаята.
- Още я няма! Кой демон ме накара да се оженя за тая скитница?
Тя влиза засмяна. Дотичва при него и го милва.
- Скучаеше ли за мене, дребничък?
Мълчание.
- Нали не ми се сърдиш, друже мой?
Никакъв отговор.
- О, да, да! Аз виждам! Ти ми се сърдиш. Не ме обичаш към този момент!
- Къде скиташ до момента?
- При една другарка.
- Или другар?
- Кълна ти се! Аз отидох на поклонение на това щастливо място, където се видяхме за първи път.
- Да, търсиш нови поклонници…
- Но това е към този момент много… Твърде доста!…
- Безсрамница!
- Жесток тиранин! Да бъде прокълнат деня, в който те срещнах!
- По-добре да беше ми извадила очите с оня прокълнат чадър, та в никакъв случай да не бях те видял!
- Звяр! Чудовище… Рогльо!
- Хиена!
- На ти тебе!
Малкото чадърче прехвръкна над главата му.
- А, така ли? Дръж се тогава. На, на, на!…
Малкото копринено чадърче лежи на пода, счупено надве.